събота, 15 август 2009 г.

Надбягване с времето - разказ


НАДБЯГВАНЕ С ВРЕМЕТО

/разказ/

Камелия Мирчева

Психолози, като Лия Кацарова само за един ден се сблъскваха с трагедии и тайни, които другите хора едва ли виждаха през целия си живот.

Някои нейни колеги проявяваха прекалено голямо съчувствие към клиентите си, а други пълно безразличие.

Някои от дълго практикуващите психолози се превръщаха в забавни циници, а други ставаха толкова безсърдечни, че трудно се трогваха от каквото и да е било.

Лия познаваше много психолози, които изпадаха в депресии от безсмислието на живота и стигаха до границата на лудостта. Имаше и такива, които поемаха безсмислени рискове в работата си с цел изследване на човешката душа. Самото поемане на рискове им действаше толкова по-възбуждащо, колкото повече се приближаваха до границата на допустимото в отношенията между терапевта и клиента.

За себе си Лия беше намерила границата, в която да бъде полезна на клиентите си. През последните години си беше създала железни правила, които не нарушаваше при никакви обстоятелства. Едно от тези правила беше да не приема повече от пет човека за деня.

Тя можеше да си позволи да работи по-малко, тъй като бе един от скъпо платените и психолози. Винаги я търсеха повече хора, отколкото тя можеше да приеме. През последните години ги насочваше към няколко по-млади и амбициозни свои колеги, които току що бяха започнали да изграждат своята практика.

От доста години Лия бе подредила живота и работата си в една система от собствени правила и принципи, приети на базата на натрупан професионален опит и житейска мъдрост. Винаги, когато нарушаваше някое от тях следваха безсънни нощи и много въпроси за размисъл. Не че тя не променяше правилата си. Правеше го, но само когато това бе необходимо.

Денят бе топъл. Един от тези септемврийски понеделници, в които човек се чувства отпуснат и странно тъжен. Листата на дърветата бяха накапали по улиците на града и създаваха усещане за безнадеждно изтичащото време на последните слънчеви есенни дни.

Лия влезе в кабинета си и чу звъна на телефона. Когато разговорът приключи тя се замисли за жената, която щеше да я посети след няколко часа. Имаше нещо особено в гласа й, далечно и същевременно познато, въпреки че звучеше различно. Жената не се представи, просто помоли за час.

Лия си запали цигара и се запита какво беше това, което я накара да приеме жената след определеното си работно време.

В миг се сети, че днес за втори път наруши свое правило. А това вече беше сигнал, че нещо не е наред.

Сутринта докато пиеше кафето си Лия потъна в спомени. Сети се за един специален човек в живота й, с когото се бяха разминали. Бе прогонила мислите си за него, въпреки тъгата и болката. „Мъжът на моя живот” с тиха тъга констатира тя:„мъжът, който предпочете да тръгне и търси идеалното място, където би искал да живее, вместо да остане с мен и да ми позволи да споделя живота му”.

Той беше най-невероятното човешко същество, което бе познавала. Той я накара да изживее най-красивите си чувства и въпреки това й каза:

- Между нас е възможно да има само приятелство. Не изпитвам други чувства. Не искам да те загубя, но само като приятел.

И тръгна да търси себе си и онова място, в което би искал да остане. Обикаляше света. Обаждаше се от различни места – Париж, Рим, Мадрид, Толедо, Барселона, Букурещ, Ню Йорк, Атина…Понякога споделяше, че се чувства самотен.

В началото тя четеше за градовете, в които той живееше. После спря да го прави. Достатъчно й беше да знае, че го има някъде там, в незнайно коя точка на света и че е добре. В последните години редовно поверяваше имейлите си и се радваше, когато й се обади. Понякога си говореха, но всичко ставаше толкова бързо и в движение, че не й оставаше време да мисли. Беше приела реалността. Него просто го нямаше.

Когато специализира психотерапия Лия анализира всичко в живота си. Беше преодоляла миналото си и се научи да живее днес и сега.

По време на обучението си проумя много неща за себе си. Преживя отново живота си и си прости за всички допуснати грешки и пропилени възможности.

Научи се да се приема, обича и харесва, такава, каквато е и това й помогна да се усъвършенства не само в професионален, а и в личностен план. Тогава разбра, че е получила дар. Огромен дар - да изпитва любов.

И нямаше значение, че се разминаха с единствения мъж, които я караше да се чувства щастлива, без да знае защо. Бе приела, че любовта е особено състояние на духа, при което ти става леко и топло. Любовта можеше да те пречисти, но и да те остави да се оправяш сама с обърканите си чувства.

Лия знаеше, че всичко в този живот си има определена цена. За някои свои избори беше платила прекалено скъпо. На 17 години взе решение, което я промени за цял живот. То промени и остатъка от живота й.

После дълго се лута в търсене на себе си и в отчаяни опити да подреди чувствата си, да преодолее вината си и да намери спокойствието и сигурността, от които отчаяно се нуждаеше. Спря да търси любовта. Просто я заключи в себе си. Скъта я дълбоко в сърцето си и я запази непокътната.

След време срещна добър човек, който я прие такава, каквато е. Благодарение на обичта и подкрепата му Лия намери покой. А когато се роди детето им тя прехвърли цялата си любов върху него. Детето я направи пълноценен човек. То запълни една огромна празнота в живота й и я дари с огромно щастие. Това се случи преди 20 години.

Лия погледна жената, която влизаше в кабинета й. Беше дребна, леко закръглена, с неопределена възраст. Изглеждаше програмирано спокойна и овладяна.

- Настанете се удобно и ми кажете какъв е проблема?- покани я тя.

- Няма проблем. Просто трябва да говоря с някого. Препоръчаха ми Вас. – отвърна жената.- Благодаря Ви, за изключението да ме приемете днес.

- Твърде рядко правя това.- отвърна Лия.

- Искам да споделя една тайна, дълбоко пазена тайна.

Жената говореше спокойно и бавно. По начинът й на изразяване Лия усети, че е образована. Гласът й звучеше тихо, но не и неуверено. „Всеки човек носи в себе си по една тайна, дълбока, пареща, понякога безумно объркана…”- помисли си Лия и каза:

- Информацията между клиента и психолога е конфинденциална, освен, ако не се отнася за престъпление…

- Може би има престъпление, но е минала давност и в случая не е наказуемо. Адвокат съм. Всичко това се случи преди 20 години. Бях го забравила, но през последните месеци постоянно мисля за това.

- Какво се случи? – попита Лия.

-Учех в Езиковата гимназия. Имах приятелка, най-добрата ми приятелка. Живеехме в една стая. Тя бе миловидна и наивна. Бе израсла в малко село, а аз в голям град. Просто се случи така, че ни настаниха заедно в общежитието. Бяхме в един клас. Казваше се Ина. Чудех се как е попаднала в гимназията, тъй като по онова време това бяха елитните училища.

Лия се замисли. Тя беше учила в Художествена гимназия, която също се смяташе за елитно училище. Спомни си за свои познати, завършили езикови гимназии и се усмихна. Много от тях се бяха реализирали добре, но имаше и такива, които не постигнаха кои знае какво.

„Всичко зависи от човека, образованието е само допълнително условие, за да успееш, но само то не е достатъчно”- помисли си Лия, но нищо не каза.

- Ина беше умна, това стана ясно още първият срок – продължи жената. – Тя успяваше да запомня голямо количество думи на немски. Нещо, което на мен не ми се отдаваше толкова лесно. Тя беше магнетична. Всички я харесваха и винаги имаше какво да каже. Това ме дразнеше. Не можех да разбера как тя може да има по-голямо въздействие върху околните, от колкото аз самата. Тогава не осъзнавах, че й завиждах за лекотата, с която постигаше всичко. Не можех да се боря открито с онова, което тя беше, а аз никога не успях да стана. Опитах да постигна по-добри резултати от нея в училище. Започнах да чета книгите, които и тя четеше. Но нищо. В нея имаше нещо, с което влияеше на другите, което дълги години не проумявах. По-късно разбрах, за съжаление твърде късно, че това беше обичта към хората, която Ина носеше в себе си. Тя ги приемаше, такива каквито са и се държеше с тях, сякаш са нещо специално и неповторимо. И те й отвръщаха със същото. Ина беше любов.

Жената погледна през прозореца и замълча.

Лия реши да изчака малко преди да й зададе следващия въпрос. Видя, че погледът й се насочва към празния пепелник, оставен на масата. Усети болката и страха й. Искаше й се да я успокои и да й каже, че страха може да бъде унищожен, а болката преодоляна, но знаеше, че всеки сам трябва да извърви пътя на преоткриването си.

- Тук пуши ли се? – наруши мълчанието жената.

Лия й подаде пепелника. Жената запали нервно цигарата си.

- Ако искате може да продължите! – внимателно каза Лия.

- Ина се самоуби. Аз можех да я спася, но не го направих. Знаех, че бих могла да й помогна, но не потърсих помощ…

- Кога се случи това?

- Бяхме в 12 клас. Всичко се случи на бала. Но започна много преди това. Виктор беше най-красивото момче в гимназията. Всички момичета тайничко въздишаха по него. Бяхме готови на всичко само да ни забележи. Той беше не само красив, умен, но и талантлив. Свиреше на китара и пееше в състава на гимназията. Имаше невероятен глас. В десети клас Виктор започна да идва често при нас. По-късно проумях, че ми харесваше завистта, с която момичетата ме гледаха, когато той говореше с мен по коридорите. Не че говорехме кой знае какво. Ина като че ли не се интересуваше от него. Тя си живееше в някакъв свой свят на велики идеали и съвършени неща. Беше бунтарка. Защитаваше разни каузи, а аз исках Виктор. Но неговият интерес беше насочен към нея. Тя като че ли не го забелязваше. Всъщност те разговаряха дълго, но тя можеше да говори с всички така, тъй че не изглеждаше да е нещо различно. Не знам кога започна всичко между тях. Сега си мисля, че е имало нещо, което самите те не са успели да осъзнаят в началото. После започнаха да излизат заедно. Бяха неразделни и много влюбени. Побеснявах от цялата тази история.

Лия погледна напрегнатата поза на жената. Разбираше, че спомените и причиняват болка, но не направи нищо за да я облекчи, защото знаеше, че човек не може да промени миналото си. Може само да си го изясни. И само, когато това се случи е възможно да заживее в настоящето и бъдещето си. Всеки човек се нуждае да преоткрие живота и себе си. Понякога решенията са трудни, друг път болезнени, но това е част от пътя към търсене на смисъла..

- Ако искате да поговорим за Вас? – каза Лия.

Тя знаеше, че ако пренасочи за известно време мислите на жената от случилото се преди години ще й даде кратка почивка от спомена и ще я подготви за най-тежката част от нейния разказ.

- На 48 години съм. Адвокат съм, занимавам се с наказателни дела. Имам дъщеря на 14 години. – отвърна с облекчение жената. Бях омъжена за Виктор.

- Какво стана на бала?

- Те се скараха. Не зная за какво. Караха се толкова ожесточено, че тя се бе разтреперила. Не си проговориха през остатъка на цялата вечер. На сутринта тя тръгна. Обадиха се, че е починал баща й. Виктор я потърси. Казах му, че е заминала с някакво момче от нейното село. Тя наистина тръгна с момчето, но това беше неин братовчед, който бяха изпратили, за да я вземе за погребението. Когато Виктор ме попита защо си е тръгнала, не му казах истината, а го излъгах, че ми се е сторило, че това е някакво гадже. „Нали ги знаеш, там по селата се сгодяват млади” подхвърлих уж между другото. Все още помня болката, която видях в очите му, когато си тръгваше. После той спря да се усмихва, спря да пее. Беше различен човек.

Жената запали още една цигара.

Лия внезапно почувства странна тъга. Помисли си за вината и болката.

Жената продължи:

- Ина се върна. Беше смазана. Смъртта на баща й променяше плановете и да учи редовно висше образование. Попита дали Виктор е идвал да я търси. Отвърнах й, че не е. Гледах ги как се разминават по коридорите на училището. Тя търсеше погледа му, а той я подминаваше безразлично. Слушах я как плаче нощем. Хълцаше беззвучно захапала възглавницата. Беше толкова самотна и нещастна, но аз не проявих дори капчица съчувствие. Една вечер той дойде в стаята ни. Тя понечи да каже нещо, но той не и даде възможност да продължи. Посочи ме и каза, че идва при мен и че искал да изпием по едно кафе. Излязох с него. Той говореше само за нея. Не знам какво ми стана. Измислих най-безумната история как ми е разказвала за това колко е щастлива с другото момче. Виктор беше бесен, гневен и наранен. Той не бе от хората, който знаеха как да приемат отхвърлянето. Имаше мигове, в които си мислих, че трябва да спра, но не го направих. По-късно той ме изпрати до стаята и си тръгна. Ина стоеше свита на леглото. Погледна ме с тъжен поглед и нищо не каза. После стана и излезе. Беше късно. Докато си обуваше маратонките през мен премина неясен страх и предчувствие за нещо лошо. Помня очите й. В тях имаше молба и отчаяние. На сутринта разбрахме, че е блъсната от кола и е в болница. Беше изпаднала в кома. След няколко дена Ина почина, без да дойде в съзнание. Приеха, че това е нещастен случаи, но аз знам, че тя просто се е хвърлила под гумите на онази кола.

- Би могло наистина да е било нещастен случай? – тихо каза Лия.

- Не е. Онази вечер тя е отишла при Виктор. Поискала да говори с него, но той просто й затворил вратите. И тя побягнала в нощта.

- Той ли Ви разказа за това?

- Да. След училище той отиде в казармата, а аз бях приета в Юридическия факултет. Отново се срещнахме с него в Университета след две години. Учеше философия. Той беше намръщен и мълчалив. Никога повече не хвана китара. Нещо загина в него след нейната смърт. Беше още по-красив, възмъжал и невероятно тъжен. А аз се опитвах да забравя за Ина, често я сънувах. Вината ставаше все по-непоносима. Търсех го от време навреме. Пиехме по кафе. С мен, като че ли той се чувстваше в безопасност. На един студентски празник останахме до късно. Призори ме изпрати до квартирата. Поканих го да влезе. Пихме по чаша коняк и се заговорихме. Тогава той ми разказа за това. Беше толкова самотен и отчаян, а аз все още го желаех. Прегърнах го и така посрещнахме утрото. Не след дълго той се нанесе при мен. След като се дипломирах започнах работа в София. Когато и той завърши образованието си разбрах, че съм бременна. Казах му, той ме погледна отнесено и отвърна: ”Добре, ще се оженим”. Нямаше романтично предложение, нямаше дори намек за любов. Извадихме документите и тихо и безшумно сключихме граждански брак. После отидохме при моите родители и при неговите.

- Как реагираха те? – попита Лия

- Майка ми непрестанно говореше, че трябва да има сватба, но постепенно се отказа от тези си идеи. Баща ми нищо не каза. Неговите родители просто приеха новината.

- Какво се случи после?

- Загубих детето. Приех го, като наказание за това, което извърших. Години наред се опитвах да забременея и когато Виктор каза, че иска развод това се случи. Остана с мен, заради детето. Изглеждахме добро семейство. Не се карахме, не си повишавахме тон, но и не се смеехме. Просто всеки живееше със своята болка. Живеехме заедно, но далечни и чужди, като двама непознати. Много пъти исках да му разкажа истината, но знаех, че ще си тръгне. Знаех и това, че щеше да ме намрази и да вземе детето. Ако разбереше истината нямаше да намеря сили да се боря за родителските права.

- Обичахте ли го? – попита Лия.

- Не знам. Какво значи да обичаш?-вместо отговор попита жената и продължи - Ако любов означава да направиш някого щастлив, значи не съм го обичала, защото той бе най-нещастният човек, когото познавам. И най-лошото е, че аз също бях нещастна. Вината ме разяждаше. Бях внимателна с него, мила, добра, толкова, доколкото можех. Грижих се за всичко. Исках да го накарам да се усмихва. Исках да го чуя да пее, но това не се случи никога. Много съм мислила, защо излъгах? И какво би станало, ако не бях постъпила по този начин? Не намерих отговор. Никога повече не проговорихме за Ина, но нейната сянка беше сред нас.

- Възможно ли е това да е било плод на Вашето чувство за вина?

- Не знам. Той просто беше някъде другаде. Никога не усетих да ме гледа, по начина по които гледаше Ина. Ревнувах от нея. Ревнувах от неговите спомени. Но нищо не казвах. Преглъщах всичко и се опитвах да бъда още по-добра с него. Но това не променяше нищо.

- Какво Ви накара да споделите всичко това? – попита Лия и си помисли, че няма вечни тайни.

Лия знаеше, че тайната е товар, който в определен миг става непосилен за човека. И тогава той отчаяно се нуждае от някой пред когото да говори за всичко, което е носил в себе си.

- Виктор почина тази сутрин в болницата. Имаше левкимия. Болестта се разви твърде бързо. Все още е там. Утре мога да го взема, за да го погреба.

Тези думи свариха Лия неподготвена. Стана и наля чаша вода. Подаде я на жената. Тя я взе и мълчаливо започна да отпива бавни глътки. След като изпи водата внимателно остави чашата на масата и си запали нова цигара. Ръцете й трепереха, но в очите й нямаше нищо. Празен поглед на човек, който все още не е осъзнал случилото се. Това трая малко повече от миг. Жената внезапно се опомни и погледна Лия.

- Трябва да тръгвам. Предстои ми много работа. А и просрочих определеното време…

- Времето е без значение. Ако искате да поговорим за това как се чувствате?

- Облекчена. Предадох на вас моята тайна. А Виктор?!...Той просто се спаси от болките. И отиде при нея. Последните седмици бяха много тежки и мъчителни за него. Сега може би е намерил покой.

- А Вие?-въпросът на Лия увисна във въздуха.

Тя разбра, че жената е още в шок. В този миг не можеше да й помогне. Жената стана и тихо прошепна:

- Мога ли да дойда отново? – това не беше просто въпрос, а отчаяна молба.

- Ще Ви приема, когато сте готова да продължим. Само позвънете поне един час преди това, за да отложа другите си ангажименти.

- Благодаря Ви.- промълви жената и си тръгна.

Лия седна на канапето и се замисли за живота и за смъртта, за щастието и нещастието, за смисъла на живота и за неговото безсмислието.

Отпусна се и за миг затвори очи. И тогава пред нея застана онзи специален мъж. „Това е нелепо”- помисли си тя, докато се опитваше да прогони собствения си спомен. Но той стоеше там и запълваше цялото пространство. Мъжът се усмихваше. Стоеше там и се променяше. Беше на 17 години, после на 25. След това нямаше възраст. Беше просто единственият мъж, когото бе обичала. Почувства, че не е сама. Тялото й се изпълни с любов, която извираше направо от сърцето й. Любов, която винаги й бе давала сила. Тя разбра, че усещането за тази любов е дар, изпратен й поради някаква Божествена милост. Изпита благодарност за това, че бе благословена със способността да обича. Чувството беше толкова чисто и истинско, че самото усещане за него я накара да се усети жива.

Лия спря да мисли. Просто отвори сетивата си и цялото й същество се напълни с топлина. В миг тя проумя, че красивите, неща, които идват отвътре не могат да бъдат загубени. Красивите неща остават в човека, дори когато не са споделени.

Знаеше, че човек не може да промени миналото си, но може да го проумее, да го приеме и да вземе решенията си как да продължи живота си.

Разбра, че човек може да загуби само нещата, които идват от външния свят. Дори и те не си отиваха безвъзвратно. Те просто се променяха в нещо различно.

Лия отвори очи и стана. Не знаеше колко време е минало. Бавно отиде до прозореца и го отвори. Навън беше тъмно. Поредната топла, септемврийска вечер си отиваше.

Градът заспиваше далечен и непознат.

неделя, 14 юни 2009 г.

В памет на Въло Радев





на снимките:Творческият дом, такъв, какъвто беше преди години




НЕЗАБРАВИМИЯТ ВЪЛО РАДЕВ
1.01.1923 – 28.03.2001

Материалът е част от подготвеният за публикуване ръкопис на Камелия Мирчева "За Лесидрен и лесидренци"


Въло Радев е роден на 1.01.1923 година в с. Лесидрен. В периода от 1937 до 1942 година учи в гимназия в гр. Ловеч. През 1942-1943 год. служи в българската армия, където завършва Школа за запасни офицери. През 1944-1945 година участва във войната. От 1943 до 1953 година учи в Оперорския факултет на ВГИК – Москва в класа на проф. Валчок. От 1953 г. до 1990 г. работи в Българска кинематография, като режисьор, оператор и сценарист. Председател на Творческия фонд и член на бюрото на СБФД /1970 – 1989г./. Носител на орден „Кирил и Методий”, І степен /1063г/, орден „Червено знаме на труда” /1966г./, заслужил артист / 1967г./, Орден „Народна Република България” ІІІ степен/ 1972г/, народен артист /1980г./
В книгата „Изгубени пространства” Изд.Литературен форум 2002, стр. 176 Въло Радев споделя един свой спомен от детството си:”…когато на село понасяха към гробищата ковчега с тялото на мъртвия, спираха последователно пред чешмата, от която е пил вода, пред училището, където е учил, пред дървото, на което се е катерил, като малък – да се прости покойникът с тях. И свещеникът пееше обредна песен именно за тази раздяла…”
Аз лично, нямах щастието да познавам Въло Радев, но помня премиерите на неговите филми в Лесидрен. В киносалона се прожектираше филма и след това имахме възможността да разговяряме с гостуващите в Лесидрен актьори. – Невена Коканова, Стефан Данаилов. Бяха незабравими мигове.
В летописната книга на читалище „Възраждане” е записано, че през 1964 година присъстват актьорите Невена Коканова и Раде Маркович. През 1967 г. в Лесидрен е представен филма на Въло Радев „Най-дългата нощ”, а през 1970 г. е премиерата на „Черните ангели”, на която присъстват и актьорите Стефан Данаилов, Доротея Тончева, Добринка Станчева, директорът на филма Костас Попандопулус и режисора и звукооператора Иван Халачев.
В книгата „Изгубени пространства” на стр. 189 са публикувани записки на Въло Радев, направени през 1973 година по спомени на родителите му. В тях пише:
” …Някъде към 1760 година в Лесидрен, тогава Леседръ се родил дядо Кольо Бенин. Женен бил за баба Бяна. Двамата не са имали деца. Около 1795 година в Сопот се е родил дядо Иван. Когато станал на 8 години той бил взет храненик /осиновен/ от дядо Кольо и се преместил в Лесидрен. Живеели на същото място дето и днес живее майка ми.
Дядо Иван Колев Бенин се оженил за баба Добра. Имали са следните деца:Кольо, Дона, Йона, Рада, Въло /моят дядо Въло Иванов Колев/ и Стойка.
Дядо Иван починал през есента на 1877 година, по време на Освободителната война. Тогава Лесидренци бягали от турците с колите си и с багажи – черги, покъщнина, храна. Били стигнали до Дълбок дол, когато дядо Иван умрял. Близките му се върнали тайно през нощта и го погребали.
Дядо ми Въло е роден през 1852 година. Когато се строяла черквата в село, той помагал на баща си, дядо Ивана, да карат червени камъни / 1858-1859/. Оженил се млад за баба Гена Съева, от рода Крайнинци. Имали 9 деца /по реда на раждането/: Кольо, Добра, Иван, Крайо, Нейка, Йона, Радьо и Лальо /татко и чичо, близнаци, родени на 12 юни 1892год./ и Вълка. Дядо Въло умира на 10 януари 1933 година.
Майка ми Мария Маринова Георгиева е родена на 18 ноември 1901 г. Нейната майка се казваше Бойка Петрова, а баща й Борис Петров Сръбски е от рода Сърбето. Към края на ХVІІІ век в село се появил сърбин, които се криел от турците заради убийство на човек. Старейшините на Лесидрен се събрали, поразпитали го и той си признал всичко. Позволили му да се засели, но по-далеч от хората. И сега местността се нарича Сръбското, на около 5 км. нагоре в Балкана. Оженил се той и оставил голямо потомство. До ден днешен хората от този род са непокорни, „дръпнати”, както казват по нашия край.
В казармата, скоро, след Освобождението, командири на дядо Марин били руски офицери. Той беше много стар, съвсем побелял, но често се спираше посред двора и командваше „Сми-и-ирно! На пле-е-чо!...”
…За последен път го видях през зимата на 1943 година. Бях си дошъл в отпуска и му разказвах за боевете на източния фронт, за поражението на германците при Сталинград. Дядо се разплака: „ Де гиди, Русия, де-е, нея, сине, никой неможе да я победи!”
Татко и майка се оженили на 5 юни 1921 година. Тя била на 19 години, а той почти 30 годишен, но така се случило, карал Балканската война, Междусъюзническата, Първата световна, че и пленник бил при сърбите. З а него това време беше невероятно, като преживяване, като впечатления - най-важните години в живота му. Знаеше ги по дни и по часове. Помнеше стотници, имена на хора, на местности, често започваше: „ На 28 септември 1917 година към два часа подир обед капитан Данчев ме изпрати във Валандово…” Така за всичко, наистина по дни и часове.
Та оженили се майка и татко и на Ивановден 1922 година им се родило момиченце. По стар обичай пъпа на детето бил отрязан със сърп. То умряло, още некръстено, вероятно от инфекция, защото около пъпчето цялото било посиняло. Също по стар обичай до кръщенето родилката лежала в главните край огнището, като Богородица. От това майка ми се разболяла, едвам я спасили.
Аз съм се родил на 1 януари 1923 година към 2 часа през нощта.
По това време татко бил на Тетевен. Стрина карала майка да носи дърва, да влачи шума за овцете. Бил паднал голям сняг.
Отишла майка на Дренски рът, едвам се добрала да по стръмните сипеи. Качила се на един листник, разхвърлила шумата и се задянала, колкото може да носи през глава. След 2 дена съм се родил.
На кръщенето накарали майка да донесе вода от Събювец, та да ми тръгне по вода, да реже с трион на дръвника, за да стана майстор, да пиша с молив, та да ми върви в учението и т.н.
Татко се спомина на 78 години на 5 април 1970 година.
Майка се спомина на 12 юни 1998 година…”
В последното си интервю Въло Радев казва:”...Творецът няма право да обвинява.Той може само да се опитва да разбере и да помогне на другите да сторят това. Преди години българинът се хвърли като малко дете към новото, без да разбира, че свободата и демокрацията са едно, а действителността съвсем друго. Откъм отвъдния бряг ни заляха с филми с насилие, неразбираема музика, бих казал нечовешка. Докоснахме се и до много стойностни неща, но потокът от пошлост, насилие и кич бе мощен, като потоп и всеки от нас имаше нужда от ковчега на Ной, за да остане жив в духовен план...
... За мен режисьора е разказвач на приказки. Ако българското кино е имало тежки мигове по своя път, то е, защото не умеем да разказваме своите приказки...”

Въло Радев ни разказваше приказки, красиви и истински. Факт е, че „Осъдени души” е събрал публика 2 075 000 зрители. На 21 март 2001 г. ни напусна завинаги невероятният лесидренец /защото той остана докрая на живота си такъв/, разказвачът на приказки Въло Радев. Останаха незабравимите му филми.
Но освен с многобройното и незабравимо творчество Въло Радев ще бъде запомнен с това, че той е един от инициаторите и изпълнителите на идеята за построяване на Творчески дом към Съюза на Българските Филмови Дейци в Лесидрен.
Творческият дом е построен на местността Губе в Лесидрен в периода 1973-1985 година. Преди години сградата бе място на активен културно – творчески живот. Там се провеждаха пленери, изложби, представяха се книги и човек можеше да пренощува или просто да изпие кафето си сред красивата гледка на Лесидрен.
Днес Творческият дом отдавна не работи и се руши бавно и сигурно.
Творческият е дом е празен и пуст, както и голяма част от къщите в Лесидрен.

ТВОРЧЕСТВО на ВЪЛО РАДЕВ:
 1957 г. - Години за любов - Студия за игрални филми София, оператор Въло Радев
 1961г. – В надвечерието – Студия за игрални филми София и „Мосфилм” оператор Въло Радев
 1961г. - Тютюн - Студия за игрални филми София, оператор Въло Радев
 1964г.- Крадецът на праскови - Студия за игрални филми София, режисьор Въло Радев. Филмът е отличен със 7 награди, сред които награда на журито за Въло Радев и оператора Тодор Стоянов в ІV фестивал за български филми Варна 1964г, награда за най-добра женска роля на Невена Коканова, най-добра мъжка роля на Раде Маркович, за поддържаща роля на Михайл Михайлов и награда на зрителите в ХХV Международен фестивал във Венеция
 1965г. – Цар и генерал- Студия за игрални филми София, режисьор Въло Радев. Филмът е отличен с 5награди
 1965г. - Най-дългата нощ - Студия за игрални филми София, режисьор Въло Радев. През 1967г. филмът е отличен с голямата награда „Златна роза”на VІ фестивал за български филми във Варна. Втора награда”Сребърна плоча” на V Международен фестивал в Кунео, Италия и почетен диплом от ХХІ Международен фестивал в Единбург.
 1970г. – Черните ангели- Студия за игрални филми София, режисьор Въло Радев. Филмът е отличен с 10 награди на ІХ Фестивал за български филми. През 1970г. ечели голямата награда на Международен фестивал за филмово изкуство, Карлови вари, Чехословакия и І Награда „Златен ланец” през 1971г.
 1972г. – Корените на изгряващото слънце-документален филм за Япония и японците- Студия за игрални филми София, режисьор Въло Радев. Отличен със специалната награда на журито за най-добър документален филм на ХІ Фестивал за български филм Варна 1972г.
 1975г.–Осъдени души- Студия за игрални филми София, литературен сценарии и режисьор Въло Радев. Филмът е отличен с І награда „Златен медал”и награда за най-добра мъжка роля на VІ Международен фестивал за червенокръстки и здравни филми във Варна през 1975 година, награда за най-добра режисьорска работа, за най-добро худжествено оформление, за операторска работа и награда на зрителите в ХІV Фестивал за български филм и почетен диплом в V международен кинофестивал в Техеран през 1976г.
 1978г.- Адаптация- трисериен филм, производства на българска телевизия. литературен сценарии и режисура Въло Радев. Филмът е отличен с 8 награди.

сряда, 27 май 2009 г.

покана


Национален младежки конкурс "Ябълката"раздел фотография


НАГРАДИ

ІІ място раздел проза

Малка среднощна приказка с ябълки

Георги Павлов – 19 г. ВСУ „Ч.Храбър” - Варна

Седял си царят на трона и си размишлявал за разните му царски работи. Мислел си:”Топло и уютно е в двореца ми. Тихо и спокойно. Иде зима, ще скове студ, но при мен ще е топло... Какво ли правят поданиците ми? Дали са си подсигурили топлина и храна за зимата, май трябва да пратя министъра да провери това...”

Изведнъж царят чул глас, който прекъснал мислите му:

- Айде на сочните ябълки-и-и! Вкусни и пресни ябълки... Евтино продавам...

Погледнал през прозореца царят и що да види – един старец с каруца продавал ябълки, а около него тълпа купувачи. Грабел народът от плодовете, а те наистина били сочни и хубави. Прияли му се на царя ябълки. Нищо, че е пръв между първите, нищо че над всичко и всички царува и той душа носел, и той човешки слабости си имал. Пък ябълките изглеждали толкова апетитни.

Извикал царят министъра си и му рекъл:

- На ти пет жълтици и иди бързо да ми купиш с тях ябълки.

Първият министър викнал заместника си и му наредил:

- На ти четири жълтици, бягай бързо да купиш ябълки.

Заместник министърът викнал церемониалмайстора и му заповядал:

- Вземи тези три жълтици и по най-бързият начин купи ябълки.

Церемониалмайсторът викнал началника на стражата и заръчал:

- На ти две жълтици и веднага купи за тях ябълки.

Началникът на стражата викнал един от стражарите и му казал:

- На ти една жълтица, отивай бързо да купиш за нея ябълки.

Стражарят излязъл навън, разгонил купувачите и хванал стареца за яката:

- Старче, какво си се развикал? Това да не ти е хан, това е царски дворец? Марш оттук, ябълките се конфискуват в полза на царството. И да не си гъкнал, че знаеш ли какво ще ти се случи?!...

Прибрал стражарят каруцата с ябълките, отишъл при началника си и му рекъл:

- Ето, направих добра инвестиция, за една жълтица купих половин каруца ябълки.

Началникът на стражата отишъл при церемониалмайстора и му казал:

-За двете жълтици успях купя един чувал с ябълки.

Церемониалмайсторът отишъл при заместник министъра и му занесъл една торба ябълки:

- Това купих за трите жълтици – рекъл той.

Заместник министърът отишъл при министъра и му казал:

- Нося ви половин торба ябълки, това успях да купя за четирите жълтици, какво да се прави - инфлация и цените постоянно хвърчат нагоре. Всичко поскъпва...

Министърът се явил при царя. Поклонил му се и му подал пет ябълки.

- Ваше величество, ето, както заръчахте, купих Ви ябълки.

Седи си царят в тронната зала. Яде си ябълките и си мисли: "Пет ябълки - пет жълтици. За една ябълка - една жълтица. И народът на тълпа - къса се да купува?!... Добре си живее народът, а аз съм седнал да се тревожа за него. Няма какво да го мисля, време е да му повиша данъците..."




вторник, 26 май 2009 г.

Национален младежки конкурс "Ябълката"



Национален младежки конкурс "Ябълката"





На 11 май 2009 г. в Регионална библиотека "З.Княжски" гр. Стара Загора бяха връчени наградите от Национален младежки конкурс "Ябълката", организиран от Фондация "Д-р Щерев" гр.София, Арт клуб "Херос"Ст. Загора и НЧ "Даскал П.Иванов". В конкурса участваха 1512 деца, изпратили свои творби в разделите поезия, проза, рисунка, фотография и фотоколаж. Жури присъди 42 награди на класиралите се на І, ІІ и ІІІ място в различните раздели. Участниците се състезаваха, разпределени в три възрастови групи. 169 творби бяха отличени и публикувани в сборник. Бяха връчени сертификати на 41 преподаватели за отлично представяне на учениците им. Актьорът Иван Джамбазов представи творби на наградените деца, а доц. Атанас Щерев, с чиято подкрепа се реализира конкурса лично връчи наградите на отличените.


понеделник, 25 май 2009 г.

Зарибяване с балканска пастърва в Старозагорско









АКЦИЯ ПО ЗАРИБЯВАНЕ В СТАРОЗАГОРСКО

Камелия Мирчева

На 23 май 2009 г. под ръководството на Иван Вълчев - Началник на ИАРА /Изпълнителна Агенция по риболов и аквакултури/ Стара Загора се проведе мащабна акция по зарибяване.
В горните течения на реките Енина, Селчанска и Радова бяха пуснати 80 000 бройки малки рибки местна пъстърва.
В акцията освен горските служители от Казанлък, Мъглиж и Гурково, като доброволци се включиха и членовете от Спортен клуб по риболов със муха и шнур гр. Стара Загора.
Неговият председател Димитър Балабанов споделя:”...С риболов се занимавам от малък. С регистрирането на клуба през 2004 г. се реализира една моя мечта. Изказвам благодарност на Андрей Иванов, Евгени Славов, Тодор Тодоров, Павел Димитров, Цветан Миланов, Георги Балабанов, Георги и Мартин Кехайови за това, че дадоха всичко от себе си и с ентусиазъм се включиха в зарибяването. Справихме се, въпреки че разполагахме с много малко време за организацията на акцията...”.
„Отлична организация и невероятно добре свършена работа” категоричен бе Иван Вълчев.

понеделник, 18 май 2009 г.

четвъртък, 14 май 2009 г.

Нова книга на Йордан Атанасов

Йордан Атанасов е роден в гр. Брауншвайг, Германия. Редактор е на вестник „Литературен глас”. Автор е на 10 стихосбирки и съставител на 2 антологии. Книгите му са превеждани на гръцки, френски, немски, македонски, английски и белоруски. Член на Дружеството на писателите в Стара Загора. Председател на НЧ”Даскал П.Иванов” в Стара Загора. Носител на наградата „Николай Лилиев”.Книгите му са превеждани на гръцки, френски, немски, английски и белоруски.

Нашата приказка - стихосбирка на Дончо Кръстев




Няколко думи за Дончо Кръстев и „Нашата приказка”


В новата си стихосбирка „Нашата приказка” Дончо Кръстев разкрива една нова своя страна, непозната за читателя в досегашните му книги.

Лечителят, романтикът, мечтателят и мъдрецът са обединени в едно цяло – МЪЖ, КОЙТО ОБИЧА.

В новата си книга той съумява „дори без глас останал” да заяви ясно и категорично на любимата жена „Обичам те!”. В пътешествието си между „играта на реалността и съня” той търси своето просветление. И го открива в любовта и чрез любовта.

Любовта е дар, подарък, който съдбата изпраща един път в човешкият земен живот. Много хора, забързани в ежедневието си пропускат единствената си възможност да изживеят любовта.

Дончо е уловил мига и се е потопил целия в океан от страсти, тишина, дъжд, мъдрост, който само тя може да даде на човека.

Любовта е шеметна, истинска, тиха, вихрена. Тя прави от двама души едно цяло.

И те са там, мъж и жена, сред:

Милиарди хора, безброй планети.

Животи - светулки. Животи – комети.

Животи – бездънни, дори неродени...

Те са там и същевременно някъде другаде, потопени в пространството и в увереността на поета:

Аз знам,че безсмъртен съм,

защото си с мене!

Поезията на Дончо Кръстев е вълшебство и магия. В нея известните думи са усетени по нов начин.

Той живее в Огледалния свят, в който има толкова много споделена любов.

Любов, събрана в една картина, в цвете, в капка дъжд или в глътка мистично вино. И там, сред огъня от сиви съчки се усмихва щастлива любимата жена и усмивката й превръща живота в най-истинската приказка, в която най-верният път е пътеката към душата й.

Там, зад прага на Апокалипсиса има две нощни длани, който превръщат живота в магия.

Там, един мъж преминава през нощната река, уверено крачи през мъглата, пише върху облачните йероглифи и дарява една жена с толкова много любов.

Камелия Мирчева - художник на корицата


За контакти с Дончо Кръстев:E-mail:baho_db@abv.bg

Листопад - новата стихосбирка на Райна Недялкова

Бургаската поетеса, или Рени, както я наричат приятелите й в Чикаго, носи в сърцето си морския град Бургас, а в стиховете й се преплитат нежността на морето и порива на реката. Поезия, която се чете на един дъх. Поезия, която пленява сърцата ни и ги пречиства чрез листопада, преплетен в безкрайната спирала на времето. А там някъде сме ние – влюбени, нечии, ничии, понякога щастливи, понякога самотни...Там, в безкрайната спирала на времето са нашите въпроси, на които „само реката единствена знае отговор точен”.
Поезията на Райна Недялкова вълнува и провокира. Тя зарежда читателя с една невероятна емоция, в която танцуват човек и природа, в една вихрена стихия, която може да превърне дори ”един далечен и незнаен град” в сърце на цялата Вселена.
Поезията на Рени ни прави съпричастни на болката, самотата, силата на любовта, радостта от живота и онази стара носталгия по род и родина. Четем на един дъх стиховете, ставаме съпричастни на вълненията, тъгуваме и се радваме заедно с нея.
С пожелания за успех и благодарност за невероятното изживяване, което Райна Недялкова ми подари чрез „Листопад”:

Камелия Мирчева, автор на кориците и рисунките в книгата

Книгата може да се поръча на e-mail: reninedialkova@gmail.com

Смисълът на живота

Смисълът на живота
маслени бои, платно, 50/60
Художник Камелия Мирчева

Майстор Манол

Майстор Манол
Художник Камелия Мирчева

Съседката разказ

СЪСЕДКАТА

Камелия Мирчева

Всеки ден,точно в 6 часа сутринта се събуждаше от стържещият в главата му шум на повреден кран. После чуваше течащата вода и фалшивото пеене.

В 6 часа и 30 минути пеенето спираше и женски глас, с кадифен оттенък казваше: „Джони, скъпи, закуската ти...” След това се чуваха стъпки от потропващи женски токчета и всичко утихваше.

И това се повтаряше вече втори месец - всеки божи ден – от понеделник до неделя.

Натрупваше гняв. Мразеше съседката в апартамента от ляво, дразнеше се от повредения й кран, от фалшивото й пеене и незнайно защо не можеше да заспи при мисълта, че непознатият Джони закусва всяка сутрин точно в 6 и 30 сутринта.

Искаше само да спи по един час повече в делничните дни и малко до по-късно в почивните. Искаше тишина.

Когато преди пет години купи жилището си избра точно тази кооперация, защото и в двата й входа живееха предимно възрастни хора. А те са тихи и предвидими. Възрастните хора не създават проблеми, ако не са ти роднини. Те не правят купони, не раждат досадно вресливи бебета, не крещят. Те просто съществуват, ден за ден и в периодите между сериалите говорят тихо за ниските си пенсии и за самотата си. Възрастните хора дори спират да карат колите си и тъй като не могат да ги поддържат ги продават.

А това бе още един плюс, тъй като на малкият паркинг в двора винаги имаше място за новия му ягуар.

Обичаше тишината и спокойствието на квартала. Чувстваше се уютно и щастливо в жилището си до оня миг, в който започна да се събужда от стържещия звук на повредения кран.

В началото си помисли, че е някоя гостенка, решила да посети бабата, която живееше в апартамента отляво, но после видя некролозите.

Портиерката услужливо го информира, че в другия вход вече са се нанесли Ния и Джони.

Ако беше поспрял при нея, щеше да му разкаже всички подробности за новите собственици, но той бързаше...

Тази сутрин шумът от крана го изнерви отново. Той стана и трескаво си запали цигара.

Включи кафеварката и телевизора, но фалшивите звуци на нещо наподобяващо „О, соле, мио...” го подлудиха.

„Довечера ще поговоря с нея” взе решение адвокат Цаневски и се успокои малко. Допи с бавни глътки кафето си, превключи каналите на телевизора. И наруши ежедневния си ритъм, като тръгна за кантората си един час по - рано.

Новата му секретарка го погледна изненадано, но нищо не каза. Тя беше добре обучена възрастна дама, която нае, след като уволни Албена.

Албена бе онова плиткоумно русокосо същество, което бе назначил за своя секретарка с хилядите протекции на свои приятел.

Адвокат Цаневски се бе опитал да ограничи дейността й само до вдигането на телефона и печатането на документи, който щателно коригираше. Но след една доза безразсъден секс, Албена внезапно реши, че може да стане госпожа Цаневска.

Това не влизаше в неговите сметки. Нямаше нищо против секса, но обвързване звучеше прекалено ангажиращо. Знаеше, че дълготрайните връзки неминуемо водят до проблеми, изисквания и очаквания. А той бе подредил живота си. Печелеше добре. Беше амбициозен. На 47 години можеше да си позволи да работи само по 5 часа, четири дена седмично.

Почти по обяд, докато преглеждаше пощата си, внезапно се сети за съседката. Опита се да си представи възрастта й, но не успя. После се замисли за Джони и в главата му се прокрадна идея за ежедневна му закуска. Пропъди тази мисъл бързо и се залови за работа.

Когато в късният следобед се прибра вкъщи адвокат Цаневски отново се сети за съседката. И само мисълта, че на следващата сутрин ще чуе отново отвратителния звук на разваленият й кран и фалшивото пеене го мотивира да отиде до тях.

Не взе асансьора. Мразеше задушните малки и затворени пространства. А и четири етажа стълби прие като допълнителна възможност за физическа тренировка.

По пътя наум репетираше думите си. Мислеше си: „Ще говоря категорично и ясно. Ако трябва ще й предложа аз да платя ремонта”.

Натисна рязко звънеца. Вратите отвори невероятно красива жена.

- Кажете – тихо каза тя и адвокат Цаневски усети вкуса на гласа й.

- Аз живея в съседния вход, апартамента ми е до Вашият – с пресъхнало гърло отвърна.

- А, мъжът с ягуара, кажете...

- Дойдох заради крана, всяка сутрин звукът... – в нетипичен за него стил търсеше точните думи.

- Все не ми остава време да извикам майстор, а и не познавам никой...- отвърна тя и когато го погледна той видя изумруденото зелено на очите й.

- Бих могъл да платя ремонта.- измънка той.

- Не става въпрос за пари, а за време. Но защо не влезете... Мога да ви предложа чаша чай или нещо студено.

Адвокат Цаневски я последва, като омагьосан. Имаше нещо в гласа й, мек, дълбок, кадифен. Имаше нещо магнетично в нея, което го разтърси.

- Ще поправя скоро крана. И Джони се дразни от звука му. А той е много чувствителен...

Адвокат Цаневски не разбра как каза:

- И му приготвяте всяка сутрин закуска.

Тя се засмя:

- Джони, ела да те запозная с нашия нов съсед.

Пред очите му застана малък, бял, добре поддържан котарак.

Тя прегърна котката и адвокат Цаневски проумя, че няма нищо против всеки ден, в 6.30 часа сутринта да пее с нея под душа.