В памет на Въло Радев

на снимките:Творческият дом, такъв, какъвто беше преди години

НЕЗАБРАВИМИЯТ ВЪЛО РАДЕВ
1.01.1923 – 28.03.2001

Материалът е част от подготвеният за публикуване ръкопис на Камелия Мирчева "За Лесидрен и лесидренци"

Въло Радев е роден на 1.01.1923 година в с. Лесидрен. В периода от 1937 до 1942 година учи в гимназия в гр. Ловеч. През 1942-1943 год. служи в българската армия, където завършва Школа за запасни офицери. През 1944-1945 година участва във войната. От 1943 до 1953 година учи в Оперорския факултет на ВГИК – Москва в класа на проф. Валчок. От 1953 г. до 1990 г. работи в Българска кинематография, като режисьор, оператор и сценарист. Председател на Творческия фонд и член на бюрото на СБФД /1970 – 1989г./. Носител на орден „Кирил и Методий”, І степен /1063г/, орден „Червено знаме на труда” /1966г./, заслужил артист / 1967г./, Орден „Народна Република България” ІІІ степен/ 1972г/, народен артист /1980г./
В книгата „Изгубени пространства” Изд.Литературен форум 2002, стр. 176 Въло Радев споделя един свой спомен от детството си:”…когато на село понасяха към гробищата ковчега с тялото на мъртвия, спираха последователно пред чешмата, от която е пил вода, пред училището, където е учил, пред дървото, на което се е катерил, като малък – да се прости покойникът с тях. И свещеникът пееше обредна песен именно за тази раздяла…”
Аз лично, нямах щастието да познавам Въло Радев, но помня премиерите на неговите филми в Лесидрен. В киносалона се прожектираше филма и след това имахме възможността да разговяряме с гостуващите в Лесидрен актьори. – Невена Коканова, Стефан Данаилов. Бяха незабравими мигове.
В летописната книга на читалище „Възраждане” е записано, че през 1964 година присъстват актьорите Невена Коканова и Раде Маркович. През 1967 г. в Лесидрен е представен филма на Въло Радев „Най-дългата нощ”, а през 1970 г. е премиерата на „Черните ангели”, на която присъстват и актьорите Стефан Данаилов, Доротея Тончева, Добринка Станчева, директорът на филма Костас Попандопулус и режисора и звукооператора Иван Халачев.
В книгата „Изгубени пространства” на стр. 189 са публикувани записки на Въло Радев, направени през 1973 година по спомени на родителите му. В тях пише:
” …Някъде към 1760 година в Лесидрен, тогава Леседръ се родил дядо Кольо Бенин. Женен бил за баба Бяна. Двамата не са имали деца. Около 1795 година в Сопот се е родил дядо Иван. Когато станал на 8 години той бил взет храненик /осиновен/ от дядо Кольо и се преместил в Лесидрен. Живеели на същото място дето и днес живее майка ми.
Дядо Иван Колев Бенин се оженил за баба Добра. Имали са следните деца:Кольо, Дона, Йона, Рада, Въло /моят дядо Въло Иванов Колев/ и Стойка.
Дядо Иван починал през есента на 1877 година, по време на Освободителната война. Тогава Лесидренци бягали от турците с колите си и с багажи – черги, покъщнина, храна. Били стигнали до Дълбок дол, когато дядо Иван умрял. Близките му се върнали тайно през нощта и го погребали.
Дядо ми Въло е роден през 1852 година. Когато се строяла черквата в село, той помагал на баща си, дядо Ивана, да карат червени камъни / 1858-1859/. Оженил се млад за баба Гена Съева, от рода Крайнинци. Имали 9 деца /по реда на раждането/: Кольо, Добра, Иван, Крайо, Нейка, Йона, Радьо и Лальо /татко и чичо, близнаци, родени на 12 юни 1892год./ и Вълка. Дядо Въло умира на 10 януари 1933 година.
Майка ми Мария Маринова Георгиева е родена на 18 ноември 1901 г. Нейната майка се казваше Бойка Петрова, а баща й Борис Петров Сръбски е от рода Сърбето. Към края на ХVІІІ век в село се появил сърбин, които се криел от турците заради убийство на човек. Старейшините на Лесидрен се събрали, поразпитали го и той си признал всичко. Позволили му да се засели, но по-далеч от хората. И сега местността се нарича Сръбското, на около 5 км. нагоре в Балкана. Оженил се той и оставил голямо потомство. До ден днешен хората от този род са непокорни, „дръпнати”, както казват по нашия край.
В казармата, скоро, след Освобождението, командири на дядо Марин били руски офицери. Той беше много стар, съвсем побелял, но често се спираше посред двора и командваше „Сми-и-ирно! На пле-е-чо!...”
…За последен път го видях през зимата на 1943 година. Бях си дошъл в отпуска и му разказвах за боевете на източния фронт, за поражението на германците при Сталинград. Дядо се разплака: „ Де гиди, Русия, де-е, нея, сине, никой неможе да я победи!”
Татко и майка се оженили на 5 юни 1921 година. Тя била на 19 години, а той почти 30 годишен, но така се случило, карал Балканската война, Междусъюзническата, Първата световна, че и пленник бил при сърбите. З а него това време беше невероятно, като преживяване, като впечатления - най-важните години в живота му. Знаеше ги по дни и по часове. Помнеше стотници, имена на хора, на местности, често започваше: „ На 28 септември 1917 година към два часа подир обед капитан Данчев ме изпрати във Валандово…” Така за всичко, наистина по дни и часове.
Та оженили се майка и татко и на Ивановден 1922 година им се родило момиченце. По стар обичай пъпа на детето бил отрязан със сърп. То умряло, още некръстено, вероятно от инфекция, защото около пъпчето цялото било посиняло. Също по стар обичай до кръщенето родилката лежала в главните край огнището, като Богородица. От това майка ми се разболяла, едвам я спасили.
Аз съм се родил на 1 януари 1923 година към 2 часа през нощта.
По това време татко бил на Тетевен. Стрина карала майка да носи дърва, да влачи шума за овцете. Бил паднал голям сняг.
Отишла майка на Дренски рът, едвам се добрала да по стръмните сипеи. Качила се на един листник, разхвърлила шумата и се задянала, колкото може да носи през глава. След 2 дена съм се родил.
На кръщенето накарали майка да донесе вода от Събювец, та да ми тръгне по вода, да реже с трион на дръвника, за да стана майстор, да пиша с молив, та да ми върви в учението и т.н.
Татко се спомина на 78 години на 5 април 1970 година.
Майка се спомина на 12 юни 1998 година…”
В последното си интервю Въло Радев казва:”...Творецът няма право да обвинява.Той може само да се опитва да разбере и да помогне на другите да сторят това. Преди години българинът се хвърли като малко дете към новото, без да разбира, че свободата и демокрацията са едно, а действителността съвсем друго. Откъм отвъдния бряг ни заляха с филми с насилие, неразбираема музика, бих казал нечовешка. Докоснахме се и до много стойностни неща, но потокът от пошлост, насилие и кич бе мощен, като потоп и всеки от нас имаше нужда от ковчега на Ной, за да остане жив в духовен план...
... За мен режисьора е разказвач на приказки. Ако българското кино е имало тежки мигове по своя път, то е, защото не умеем да разказваме своите приказки...”

Въло Радев ни разказваше приказки, красиви и истински. Факт е, че „Осъдени души” е събрал публика 2 075 000 зрители. На 21 март 2001 г. ни напусна завинаги невероятният лесидренец /защото той остана докрая на живота си такъв/, разказвачът на приказки Въло Радев. Останаха незабравимите му филми.
Но освен с многобройното и незабравимо творчество Въло Радев ще бъде запомнен с това, че той е един от инициаторите и изпълнителите на идеята за построяване на Творчески дом към Съюза на Българските Филмови Дейци в Лесидрен.
Творческият дом е построен на местността Губе в Лесидрен в периода 1973-1985 година. Преди години сградата бе място на активен културно – творчески живот. Там се провеждаха пленери, изложби, представяха се книги и човек можеше да пренощува или просто да изпие кафето си сред красивата гледка на Лесидрен.
Днес Творческият дом отдавна не работи и се руши бавно и сигурно.
Творческият е дом е празен и пуст, както и голяма част от къщите в Лесидрен.

ТВОРЧЕСТВО на ВЪЛО РАДЕВ:
 1957 г. - Години за любов - Студия за игрални филми София, оператор Въло Радев
 1961г. – В надвечерието – Студия за игрални филми София и „Мосфилм” оператор Въло Радев
 1961г. - Тютюн - Студия за игрални филми София, оператор Въло Радев
 1964г.- Крадецът на праскови - Студия за игрални филми София, режисьор Въло Радев. Филмът е отличен със 7 награди, сред които награда на журито за Въло Радев и оператора Тодор Стоянов в ІV фестивал за български филми Варна 1964г, награда за най-добра женска роля на Невена Коканова, най-добра мъжка роля на Раде Маркович, за поддържаща роля на Михайл Михайлов и награда на зрителите в ХХV Международен фестивал във Венеция
 1965г. – Цар и генерал- Студия за игрални филми София, режисьор Въло Радев. Филмът е отличен с 5награди
 1965г. - Най-дългата нощ - Студия за игрални филми София, режисьор Въло Радев. През 1967г. филмът е отличен с голямата награда „Златна роза”на VІ фестивал за български филми във Варна. Втора награда”Сребърна плоча” на V Международен фестивал в Кунео, Италия и почетен диплом от ХХІ Международен фестивал в Единбург.
 1970г. – Черните ангели- Студия за игрални филми София, режисьор Въло Радев. Филмът е отличен с 10 награди на ІХ Фестивал за български филми. През 1970г. ечели голямата награда на Международен фестивал за филмово изкуство, Карлови вари, Чехословакия и І Награда „Златен ланец” през 1971г.
 1972г. – Корените на изгряващото слънце-документален филм за Япония и японците- Студия за игрални филми София, режисьор Въло Радев. Отличен със специалната награда на журито за най-добър документален филм на ХІ Фестивал за български филм Варна 1972г.
 1975г.–Осъдени души- Студия за игрални филми София, литературен сценарии и режисьор Въло Радев. Филмът е отличен с І награда „Златен медал”и награда за най-добра мъжка роля на VІ Международен фестивал за червенокръстки и здравни филми във Варна през 1975 година, награда за най-добра режисьорска работа, за най-добро худжествено оформление, за операторска работа и награда на зрителите в ХІV Фестивал за български филм и почетен диплом в V международен кинофестивал в Техеран през 1976г.
 1978г.- Адаптация- трисериен филм, производства на българска телевизия. литературен сценарии и режисура Въло Радев. Филмът е отличен с 8 награди.